Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.09.2012 12:52 - Последна нощ във Вавилон
Автор: demented Категория: Изкуство   
Прочетен: 553 Коментари: 0 Гласове:
1



 

  Кирил Стоянов постави петте листа, хванати с кламер, на бюрото си и бръкна във вътрешния джоб на бледосивото сако, с което беше облечен. Извади кутия червено Марлборо и запали цигара. И докато издишаше цигарени струи нагоре към тавана, не спираше да мисли за токущо прочетенето.

  „Вавилон отново ще гори” , гласеше заглавието и това изчерпваше цялата оригиналност, на която беше способен въпросния Стефан Стоилов. Дори и да се игнорират леките граматически грешки, изразени в пропуснати запетаи и тук там някой непълен член, което си беше на практика недопустимо за конкурс от такава величина, главният редактор г-н Стоянов, не можеше с лека ръка да пренебрегне тоталната липса на въображение в младия творец. За фентъзи конкурс, това беше сериозен пропуск.

  И все пак, му хареса начина, по който пристигна разказа, а именно по пощата. Кирил Стоянов беше старомоден и не понасяше все по-силно растящата зависимост на хората в бранша от машините. Навремето всичко изглеждаше просто и някак си по-човечно. Хората пишеха на ръка, използвайки молив или на пишеща машина, а сега всичко беше компютаризирано. Разбира се, не можеше да отрече практичния аспект на писането на лаптоп или съществуването на email адрес.

  Беше започнал преди тридесетина години, публикувайки кратки разкази в най-различни списания и вестници. Широка популярност така и не успя, да придобие, но започна работа в местен вестник, отразявайки културни събития. Бавно годините на практика и натрупващият се опит, дадоха плодове и през 1987г. получи нисък редакторски пост в издателска къща. Кирил Стоянов не се отказа от мечтата си, да публикува своя книга, и яростно се бореше през следващите години, да спечели сърцата на читателите.  През 1991г. мечтата му се сбъдна и толкоз. Книгата беше пренебрегната от масите, по възможно най-болезнения за него начин. Осъзна, че колкото и добре да беше овладял стила на преуспяващ писател, каквото и да означаваше това, му липсваха идеи. Животът му беше лишен от силни емоции, с които да впрегне въображението си и да роди нещо завладяващо. Затова и се отдаде на това, което му носеше пари и забрави за мечтата си. 1998г. беше годината, когато беше повишен в главен редактор. Парите бяха добри, а и се занимаваше с нещо, което му допадаше. Като опитен фермер, отсяваше надеждните творби от ненужните никому плевели. Вършеше си работата с удоволствие и хората забелязваха това. Така и не успя да се реализира като автор, но си създаде име на реномиран литературен критик. Затова и не се учуди, когато преди две седмици, получи покана да бъде жури в конкурс за най-добър фентъзи разказ.

  Телефонът в кабинета извъня и извади Кирил от биографичен транс, в който беше изпаднал.

-          Да.

-          Г-н Стоянов, имате посетител.

-          Представи ли се? – загаси цигарата в пепелника. Днес не очакваше визити.

-          Някой си Стефан Стоилов, няма записан час. Да го пусна ли при вас?

  Името му беше познато, но при естеството на работа си, Кирил просто никога не съомяваше да запомни нечие име от първия път, дори и от втория понякога.

-          Каза ли, за какво се отнася?

-          Изчакайте минута, ще попитам.

  И докато изчакваше отговора на секретарката си, Кирил се сети за токущо прочетения ръкопис и преди да го захвърли в кошчето, погледът му се спря на заглавието.

„Последна нощ във Вавилон” от Стефан Стоилов.

-          Каза, че сте го очаквали, г-не – съобщи секретарката.

-          Да, да. Да влезе. Благодаря ти!

  „Момчето определено има кураж.” – помисли си и запали втората за деня цигара.

  На вратата се почука и след отговор от негова страна, в кабинета му нахълта млад мъж на около двадесетипет години, с кожено яке, захабени дънки, очила и вързана на опашка коса. Изглеждаше нервен, но погледът в очите му говореше за увереност, борба и огън.

-          Заповядайте, седнете – предразположи госта си, главният редактор – С какво мога да ви бъда полезен?

-          Ами, аз – бъдещият писател фантаст седна на удобното канапе, тактично разположено пред бюрото – Първо, се извинявам, че идвам без предварително уговорена среща и ви благодаря, че ме приехте.

  „Може, да не стане писател, но поне е учтив” – усмихна се неволно Кирил и издиша цигарен дим.

-          Запалете, ако искате – и бутна кутията с цигари пред младия гост.

-          Благодаря ви – вече по-отпуснато отговори Стефан и запали на свой ред.

-          Давайте направо! – нямаше цял ден да губи. На email пощата му го чакаха десетки непрочетени разказа.

-          Относно разказа, който ви изпратих. Прочетохте ли го?

-          Да, преди малко.

  Минутно мълчание завладя пространството между двамата мъже. Кирил Стоянов беше сигурен, че момчето изгаря отвътре, да попита, дали му е харесал, но вместо това, предпочете да запази мълчание. Нахакан, но и скромен. Затова реши, да не мъчи много много посетителя си и прекъсна тягостната пауза.

-          Смятам, че за да продължите по този път, трябва да бъда честен с вас. Разказът не ми хареса като цяло – от години беше престанал да изпитва жалост към всички тези творци, чиито криле той, главният редактор, режеше.

-          Какво не ви хареса, ако смея да попитам?

  Кирил Стоянов наистина нямаше излишно време този ден, затова и реши да приключи бързо с посетителя си.

-          Граматическите ви способности търпят критика, стилът ви не говори за индивидуалност, но това е разбираемо, предвид възрастта и опита ви в тази област. Но това, заради което не мога да си затворя очите е липсата на идея. Както сте наясно, това е фентъзи конкурс. Досега са постъпили над стотина разказа  само за няколко дни. Конкуренцията просто е смазваща при такива реалности и аз не мога да толерирам вашето ...произведение.

  Задави се над „произведение”. Сети се как беше готов, да изхвърли разказа в кофата, но реши да се смили на младото момче.

-          Разбирам – почти унило дойде отговорът от страна на Стефан.

-          Надявам се, разбирате. Ние тук...

-          Дайте ми втори шанс. Знам, че е против правилата, но нека ви изпратя друг разказ.

  Кирил Стоянов беше готов да отпрати момчето на мига, но нещо го грабна в изражението му. От тъжно и смирено, изведнъж блесна. Промени се в своеобразна смесица от надежда, мотивация и сила. Сякаш се прероди пред него и той не искаше да му отнеме всичко това в самото начало, дори и това да означаваше да наруши правилата на конкурса.

-          Добре – след тежка въздишка каза г-н Стоянов.

-          Благодаря, благодаря ви много, наистина. Утре ще ви донеса новия разказ – стана младежът и почти събори тежкото канапе, на което седеше.

  Кирил Стоянов се загледа замечтано след госта си. Искаше му се всички да изпадат в подобен транс. Усмихна се на себе си и запали цигара.

  На следващия ден, главният редактор пиеше сутрешното си кафе и закусваше бавно на дивана в офиса си, когато телефона прекъсна тайнствения ритуал. Беше малко след 9:30.

-          Г-н Стоянов, пристигна пратка тази сутрин, адресирана до вас.

   Не очакваше нищо и нямаше как да се досети, че Стефан Стоилов ще бъде толкова бърз в написването на нов разказ. Затова и с известна почуда, разкъса плика. Вътре го чакаха пет бели листа, хванати с кламер и напълно празни. Нямаше име на подател, само адресът на редакцията красеше лицето на жълтия плик.

„Странно” – помисли си Кирил и го захвърли на бюрото си, като продължи да дъвче втория кроасан. Нямаше как да знае в този момент, че това всъщност е втория разказ, написан от недотам талантливия Стефан.

  След като приключи със закуската, събра прилежно изпопадалите трохи от масата и допивайки кафето си, се зае с ежедневните си задължения. Освен конкурса, имаше да прочете още няколко ръкописа, пристигнали в началото на седмицата. Зае мястото си пред компютъра и започна с новопостъпилите разкази.

  Към обяд вече беше прегледал над тридесет, като само шест отдели за допълнителен прочит. И тогава,  точно в 11:48 в прозореца му се блъсна гълъб.

  Кирил не обърна внимание на този толкова прозаичен инцидент и продължи с работата си. След няколко минути последва втори удар. Обърна се рязко и се загледа в стичащата се течност с жълточервеникав цвят. Изглеждаше сякаш гълъбът си беше счупил врата при сблъсъка.

  „Глупави птици! Добре поне, че беше сложил дограма преди няколко месеца. Иначе, имаше реален шанс, да се строши прозореца.”

  Извади цигара и се замисли, гледайки през прозореца  тръпнещ и очакващ следващото тъпо крилато, което ще атакува покоите му. И тогава всичко се върна с пълна силна. Като малък се страхуваше от гълъби. Не от врабчета или от значително по-големите чайки или гарги, а от гълъби. Веднъж беше видял гарван, но и той не успя да го разтрепери, въпреки внушителните си размери и лъскавите черни пера. Но от гълъби, винаги странеше. Отдаваше го на многобройните кошмари, които сънуваше като дете. Как гълъби го преследват и той бягаше и бягаше, но накрая винаги го настигаха. С всеки следващ размах на крилото, гълъбът растеше, докато накрая не го събаряше и започваше да го кълве безкомпромисно по гърба. И винаги точно в този момент, малкият Кирил подскачаше изпотен в леглото си, все още не можещ трезво да раздели реалността от съня.

  Дори и сега, близо петдесет годишен, детският му страх от тези птици понякога го караше да заобикаля гълъб на тротоара пред него. И в момента два крилати индивида го атакуваха. Здравомислещият човек би отдал всичко на чистата случайност, но не и Кирил Стоянов. Той беше сигурен, че всичко това не е случайно, че най-накрая...не искаше дори и на ум да го каже...гълъбите го бяха открили, след толкова години на спокойствие.

  И като доказателство за тези му абсурдни мисли, се случи отново. Главният редактор наблюдава полета и параболата, по която малкото нашарено на сиво и бяло, птиче се насочи право към него. Изправи се видимо задъхан, с цигара още между устните и правейки бавни крачки назад, трепна леко при последвалия тъп удар, отново оставящ кръв, слюнка или какво точно, не знаеше и не го интерисуваше.

  Беше напълно сигурен, че това бяха три различни птици, които с цената на живота си, се разбиха в прозореца пред него. Догарящата цигара го изкара извън страховития транс. Горещото жълтеникаво пънче го изгори по долната устна и той я изплю на земята. Набра веднага секретарката си.

-          Ела моля те, веднага.

  В стаята плахо пристъпи младо и слабичко момиче, преминало двайсетте, облечено в дънки и светла риза. На врата и висеше зеленикаво шалче.

-          Какво, ще желаете, г-н Стоянов – изрецитира секретарката.

  Но Г-н Стоянов не отговори, а посочи с трепереща ръка прозореца и трите различни жълточервени вадички. Момичето се загледа в указаната посока и след известно взиране, обърна питащо очите си към главния редактор.

-          Не виждаш ли?

-          Какво, трябва да видя г-н Стоянов? – звучеше искрено, наистина.

  И в този момент четвърти гълъб си строши врата в дограмата, залепяйки петдесетгодишния мъж към препълнената етажерка, от което изпопадаха няколко книги.

-          Добре ли сте? – запита видимо притеснената секретарка.

  Реакция не последва. Главният редактор, целият пребледнял, стоеше долепен до етажерката, опрял длани по рафтовете. Челото му беше прорязано от изпъкнали вени и капиляри, които изглежда всеки един момент щяха да се пръснат.

-          Г-н Стоянов!

  Този път гълъбът не само се блъсна в прозореца, ами Кирил наблюдаваше почти вечното му плъзгане, стичане надолу по повърхността на стъклопакета. Човката беше разтворена, а празното му око се взираше с предупреждение право в него.

  В следващия момент, усети как пред него е застанала секретарката и с уплаха в очите, равна на неговата, го разтрисаше. Разумът надделя и страха беше бързо овладян.

-          Добре съм... наистина. Прилоша ми нещо... от безсъние.

  Момичето продължаваше да го гледа уплашено и с недоверие, но той я отпрати любезно. Решението беше взето. Нямаше как да остане в тази стая и минута повече. И макар, отвън да бъде значително по-открит към атаки от страна на пернатите, Кирил Стоянов напусна бързо сградата на издателството, държащ под мишница папка с двата ръкописа, които днес трябваше да прочете. Премина като фурия, пред бюрото на секретарката си, като извика на гърба и:

-          Излизам по работа, отложи всички срещи.

   По стъпалата надолу (офисът се намираше на втория етаж ) Кирил наметна шлифера си и излезе на улицата. Със същата скорост, с която профуча преди малко, влезе в тъмносивия форд, паркиран точно отпред. Завъртя ключа и отпраши надолу по улицата.

  И докато караше с 20 км над позволената за града скорост, все още видимо потресен от случилото се, главният редактор не осъзнаваше, че беше единствен на пътя. Улиците бяха празни, нито коли, нито пешеходци се мяркаха пред или зад него. Сфетофарът светна червено десетина метра пред него и се наложи да набие спирачка, от което за секунда изгуби контрол над форда.

  Извади цигара и докато ровеше из джобовете си, търсейки къде по дяволите беше забутал запалката си, Кирил се огледа наоколо. Плашещата реалност го удари като гръм от ясно небе. Погледна часовника си. Показваше 12:08 точно. Намираше се в сравнително застроен с бизнес сгради район и липсата на  каквито и да е признаци на живот освен него, му върна оново чувство на паника, безизходица, поднесено с огромни дози страх.

-          Какво, по дяволите... – не успя да довърши, защото на предния капак кацна гълъб.

  Графитено сив и голям екземпляр, вперил малкото си без клепач око в него. Гълъбът стоеше абсолютно неподвижен. Това беше невъзможна ситуация и докато блъскащите се по прозореца му гълъби, можеше да отдаде на случайност, то спокойно взиращата се от сантиметри в него птица, нямаше как да не събуди всички детински страхове. Парализиращ ужас, който тотално го изкара от границите на този свят и го върна в онзи сумрачен коридор на мазето, където се изправи пред огромния гълъб. Дори наличието на стъклена преграда между тях, по никакъв начин не успокои главния редактор.

  Гълъбът продължаваше да го гледа кротко, сфетофарът светна зелено, но Кирил не можеше и не виждаше нищо друго освен празния поглед на птицата пред него, която стоеше неподвижно и не поклащаше глава, както обикновено правят нейните събратя.

  Минута-две, които му се сториха часове, накрая бяха прекъснати от позвъняване. Ако не беше предпазния колан, Кирил щеше да забие главата си в покрива на колата. Макар и за кратко, телефонният звън го извади от ужаса и той, забравил за птицата пред него, погледно полученото съобщение.

  Гласеше просто и ясно:

Преборете страха. Стефан”

  Трябваха му няколко мига, преди да осъзнае, че единственият Стефан, който познаваше, беше момчето с разказа, на който даде втори шанс.

  „Но как...”    

  Така и не успя да довърши мисълта си, защото всичко причерня. Просто ей така. Невидима и нечовешка сила скри слънцето в шепите си и светът потъна в мрак.

  Кирил Стоянов се опита да напипа ключалката на колана, за да излезе от колата, но не успя да я намери, просто защото я нямаше. Изправи се бавно и предпазливо, все още беше тъмно.

  „Сигурно така е изглеждал светът преди Сътворението” – помисли си.

  Уплахата изчезна и на нейно място се появи любопитство. Главният редактор запристъпва като слепец в нищото, размахвайки ръце, с надеждата да докосне нещо, което да му подскаже къде се намира. Напипа стена, влажна и със захабена мазилка. Лющеше се под натиска на пръстите му. И тогава чу. Абсолютната тишина, която владееше това тук, беше прорязана от слаб, далечен шум. Той наостри уши и в главата му се избистри картината на чешма, която капеше, някъде там. усети и застоялия въздух, миришеше на гнило, на старо. Миришеше на...мазе.

  Не се запита, как не усети всичко това в самото начало. Сякаш сетивата му се включваха едно след друго. Накрая беше ред и на очите му. Успя да различи ключ за осветление на стената. Светна крушка в далечния край на коридора, в който се намираше. От двете му страни бяха синхронно разположени врати. Някои дървени с олющена боя, други метални, някои дори имаха решетки. Коридорът беше във формата на буквата „Т” и пред него се намираха малките разклонения вляво и вдясно. Крушката хвърляше мека светлина и Кирил Стоянов успя да си спомни.

  Това беше мазето на блока на родителите му. Не беше идвал тук от повече от двадесет години. Нямаше време за „Как и Защо?”, защото преди още да провери, той беше сигурен, че желязната решетеста врата, водеща към приземния етаж, беше заключена. Бавно започнаха да изплуват далечни спомени.

  Тук, третата врата отляво беше тяхното мазе, в което прашасваше синьото му колело. Изправи се пред масивната, боядисана в отдавна загубила зеления си цвят врата и хвана дръжката. Затворено. И тогава си даде сметка, че на вратата беше изписано нещо, нещо което го нямаше, когато беше малък.

  Извади запалка (сети се, че беше в задния му джоб) и освети надписа.

  „ намерен”

  За някой друг, това нямаше да има никакъв смисъл, но за петдесетгодишния мъж, означаваше всичко, заради което не можеше да спи години наред. Сега вече, можеше да захвърли и малкото останали клетки разум на боклука. ТЕ го бяха открили!

  Усети присъствие, някъде зад гърба си. Космите по врата му настръхнаха и студени ръчички го погалиха по ръцете. Събра достатъчно сила и кураж, да се обърне и да се изправи пред детския си кошмар. Само че сега, в малкия сив гълъб, не се взираше петгодишно хлапе, а преуспял и зрял мъж, наближаващ петдесетте. Гълъбът го гледаше право в очите, наклонил малката си глава на една страна и неподвижното му око навяваше спомени, ужас и край. Той вече знаеше, как ще свърши всичко. Беше го виждал десетки пъти, но онази напълно човешка надежда, както казват, никога не умира.

  Кирил Стоянов се втурна да бяга, макар да знаеше, че коридорът свършва след петнадесет метра. Но може би, някоя врата беше отворена или може би, все още можеше да се промуши през онова малко прозорче без стъкло, както правеше като малък. И усети раздвижване във въздуха, пространството затрептя около него. Гълъбът растеше с всеки замах на крилете си. На средата на коридора, Кирил знаеше, че ако се обърне, ще се изправи пред огромна птица, по-голяма и от най-големия орел, който някога е виждал по телевизията. Затова и не се обърна.

  Стената пред него щеще да свърши след миг, а той вече можеше да усети човката по гърба си. Прозорчето все още си беше на старото място и все още, никой не му беше сложил стъкло. Точно под него имаше натрупани щайги, пълни с празни буркани. Всичко обвито в паяжини, влага и кой знае какви още буболечки и твари. Главният редактор без да се замисля, дали ще успее, стъпи, направо се хвърли върху купчината и провря главата и ръцете си през прозореца.

  „Ще успея, ще се измъкна най-накрая...”

  Но нямаше време да продължи обнадеждаващата си мисъл, защото усети човката как се забива безпощадно в кръста му. Нададе вой към високо разположеното слънце, което вече се разкриваше от другата страна. Но не спря да избутва тялото си навън. Игнорира болката, беше сигурен, че ризата му е разкъсана и десетки рани, красят гърба му. Усещаше железния аромат на кръв във въздуха, борещ се за надмощие с миризмата на застояло и гнило.

  Задра по плочките отвън, набирайки се, да извади и последната част от тялото си, краката. Гълъбът се насочи към прасците му. Кирил Стоянов стисна зъби и очи. Болеше го, но всичко беше на живот и смърт. Като малък гълъбът винаги го настигаше, но сега беше голям. Избута и двата си крака навън и се изправи. Обедното слънце напичаше жестоко и той усети парещата болка от допира на слънчевите лъчи по раните на гърба и краката му. вдигна глава нагоре към небесата и всичко се размаза...

  Главният редкатор си помисли, че е припаднал от болката и нанесените рани, когато се разнесе мощен и продължителен клаксон. Трябваха му още няколко секунди, за да осъзнае, че се намира на кръстовище със светнал в зелено светофар пред него.

-          Хайде бе, господине. Всички бързаме! – разнесе се вик, някъде отзад.

  Обърна глава и видя колона от поне десетина коли, и от всяка една го гледаше злобно, различна мутра.

-          Карай, бе, тъпак – извика някой от бял мерцедес, две коли зад него.

  Кирил натисна педала и почти мина на червено. Спря минута по-късно в локална уличка, на няколко пресечки от издателството. Забърка в джоба си и извади пакет червено Марлборо. Смукна продължително от отровата и издиша с блаженство. Ръката му опипваше кръста и краката. Следи от дупки по ризата или наранявания липсваха. Погледът му се спря на жълтата папка, в която съдържаше двата ръкописа и белите листа на Стефан Стоилов.

  Разтвори папката и цигарата увисна на долната му устна. Всичките пет страници бяха изписани ситно и подредено с молив. Красив почерк. Заглавието гласеше:

„Последна нощ във Вавилон

  Абсурдната истина бавно се разтла из съзнанието му. Зачете се жадно в думите, чиито главен образ беше самият той. Накрая стигна до момента, в който Той все още четеше разказа. Намести цигарата отново между устните си и я запали отново, понеже беше загаснала. Издиша и се погледна пак края на на петия лист.

  Г-н Главният редактор вдиша тежко от цигарата и продължи да чете...”

  Кирил Стоянов прекрати умопомрачителното си занимание и затовори папката. Запали колата и потегли към офиса си. Имаше нужда от питие. След едно голямо, щеше да се бори с това. Паркира на същото място, което беше напуснал преди...погледна часовника си...26 минути.

  Излезе, тръшна вратата и се изправи пред гълъб, стоящ на метър пред него и гледащ го любопитно с окото си.

-          Шууу – изпъди малката сива птица, размахвайки жълтата папка.

  Гълъбът отлетя и Кирил Стоянов влезе в офиса си. След десетина минути, вече си сипваше второто малко, вдигнал крака на масичката пред дивана. Запали цигара и разтвори папката.

  Разказът завършваше с думите:

  „и никога повече, г-н главният редактор не се страхуваше от тези малки и никому вредящи, невинни крилати. Най-накрая успя да се пребори с най-големия си страх и кошмар”

  Остави ръкописа на масата и се загледа в прозореца. Телефонът иззвъня:

-          Г-н Стоянов, знам че казахте, никакви срещи днес, но тук при мен е млад мъж, който настоява да се види с Вас.

-          Името?

-          Стефан Стоилов.

31.08.2012

    




Гласувай:
1



Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: demented
Категория: Изкуство
Прочетен: 8598
Постинги: 2
Коментари: 0
Гласове: 3
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031