Пика

 1.

 Беше напълно нормален ден. Вторник при това. И въпреки това, Хари закъсняваше. Автобусът щеше да мине след точно 2 минути, ако можеше да се вярва на разписанието. Супер, но на Хари му оставаха 300 метра до автобусната спирка. Щеше да го изтърве и да закъснее за работа.

„Майната му” – помисли си Хари. Мога и аз да закъснея един път.

 Проблемът беше, че автобусната спирка беше открита и Хари трябваше да прекара 15 минути под жаркото късно майско слънце, докато мине следващият автобус. Отпи от вече топлата вода без да забавя крачка и върна пластмасовата бутилка в чантата си през рамо с щампа на  класическия албум на Pink Floyd „Dark side of the moon”. Именно той звучеше в ушите му. Обожаваше този албум.

 Тротоарът беше пълен с паркирани коли и Хари пое по улицата, която криволичеше нагоре с лек наклон. Още 100 метра до спирката, можеше и да стигне навреме все пак.

 Вале!

Ами, да. На асфалта под почти скъсаните му бели кецки имаше карта Вале Пика. Е, какво толкова. Фас, опаковка от вафла, билет за автобус, умряла котка, каквото и да е. Банкнота от десет лева. Но не! Беше просто Вале пика.

 Хари отмина и излезе на главната улица, за да види как автобуса пресича кръстовището и спира на спирката. Да, определено щеше да закъснее. Нямаше смисъл да бяга, автобусът щеше да тръгне на метри от него. Затова и продължи малко по-спокойно. Заобиколи паркираните коли и излезе на спирката. Погледна часовника си, оставаха 13 минути до следващия автобус. Извади книга от чантата и запали цигара, като от време на време поглеждаше нагоре по улицата.

 Цигарата беше наполовина, когато видя приближаващия автобус. Странно ! Погледна часовника си. Бяха минали само 2 минути и малко. Качи се и си купи билетче. Седна в обратна на посоката на движение седалка за инвалиди. Зачете се.

 Цигарата догаряше неизгасена на автобусната спирка.

2.

 Автобусът взе левия завой преди хотела, в който Хари работеше. Отбеляза си страницата с билета и прибра книгата. Слезе забързан от автобуса и пресече улицата. Пред него беше сградата на кино. Нямаше време за още една цигара, хотелът щеше да се разкрие всеки един момент, зад киното. Заобиколи бариерата на задния вход и си извади пропуска. Машинката отказа да приеме картата му. Опита пак. Същият резултат.

„Кво става, ебаси!”

 Звънна на звънеца на охраната. Чу се шум от другата страна и след малко вратата се отвори. Непозната отегчена физиономия. Сменяха ги всеки месец.

-          Здрасти. Картата ми нещо не работи. Ще ме запишеш ли, вече закъснявам.

-          В кой отдел работите? – гласа беше студен и дистанциран.

-          В ресторанта, ве братле, айде запише ме и да бягам.

-          Секунда!

Момчето, видимо на моята възраст извади една тетрадка от малката кабинка, която обитаваше. И всичко това при тотална липса на емоция или интерес.

-          Име?

-          Ти сериозно ли, ве!

-          Име?

-          Хари. Сервитьор.

-          Съжалявам, няма такъв. Откъде имате тази карта?

-          Мой човек, от две години работя тук. Ако не щеш да ме записваш, ОК. Влизам си направо, че смяната ми започна преди 15 минути.

-          Съжалявам, но ще трябва да напуснете – и застана пред Хари.

-          Ти, сериозно ли? Обади се на шефа ми ако искаш.

-          Напуснете моля – повтори момчето.

-          Добре де, няма ли, да се обадиш на шефа ми? Мартин се казва.

 Момчето набра четири цифри.

-          Ало, да аз съм. Охраната отзад на бариерата. Може ли, да разговарям с Мартин – последва известна пауза – Аха, да. Разбирам. Добре, не, няма проблеми. Чао, лека смяна.

-          Няма Мартин в този отдел – отсече категорично.

 Е това беше вече страшно. Вярно, че не беше на работа последните дни, но Мартин да напусне през уикенда. Странно! А може ли, пък да са го уволнили?

 Нямаше смисъл да спори или да прави глупости. Беше с една глава по-висок  и с около 30 кила по-едър. Камерата щеше да запише всичко и после щеше да има извинение, защо не е бил на смяна.

 Излезе и си запали цигара още там преди бариерата, където нямаше право да пуши. Пусна си пак Pink Floyd  и се отправи бавно към автобусната спирка. Беше колкото смешно, толкова и дразнещо.

3.

На следващият ден го събуди телефонът. Беше 9 сутринта. Беше се успал.

-          Ало. “Де да има кафе” – си помисли.

-          Хари, добро утро. Добре, ли си? – разпозна гласа на заместник шефа му от хотела.

-          Да, да. Тъкмо ставам.

-          Хари, вчера си идвал в хотела. Защо не се обади първо? Нали се бяхме разбрали?

-          Еми, мислех си, че няма да закъснея.

 Хари беше официално предупреден да се обажда всеки път, когато закъсняваше. През последните 6 месеца му се случваше често и от горните етажи бяха видимо раздразнени.

-          Хари, сигурен ли си, че си добре?

 Този път прозвуча странно. Хари усети, че човека от другата страна на слушалката беше не по-малко объркан от него самият. Хари напълни кафеварката и запили цигара.

-          Нали знаеш, че можеш да идваш, когато си поискаш, но винаги през централния вход – защо му беше да влиза оттам – Вече не си служител.

-          Абе шефе... – минаха няколко секунди преди да осмисли последното – Моля!!! Откога?

-          Хари наистина нямам време за това в момента. Имам си друга, по-важна работа.

-          Защо сте ме уволнили? – попита плахо Хари.

-          Хари, ти не работиш при Нас повече от осем месеца. Сигурен ли си, че си добре? Ало, ало...

Хари премести кафето от котлона и хвърли цигара в пепелника.

-          Сега наистина нямам време – звучеше приятелски вече – Ще ти се обадя тези дни, става ли? Ще излезем да се видим, но моля те не идвай пак през задния вход. Ще си имаме проблеми вече.

 Хари затвори.

„Баси майката! Кво става!”

 И влезе да си вземе душ.

 Цигарата догаряше в пепелника.

Каро

1.

 Беше Петък вечер и Хари излезе. Щеше да се види с приятели на по бира в Bash Bar-a в стария му квартал. Бяха му звъннали по телефона, бившият му съквартирант. Уговориха се след 15 минути да се видят. И Мишката щеше да е там, другият бивш съквартирант.

Хари затвори и запали колата.  Паркира на съседната улица. Нямаше по-близо. А и той беше за кратко. Влезе в заведението. Bash Bar. Приятно малко барче с масички отвън на улицата. Огледа се за Мишката. В дъното на едно сепаре седеше двойка, които пиеха коктейли. На бара имаше мъж на средна възраст с гола глава и няколко мацки, хилещи се отвън на една от масичките. Мишката го нямаше. Погледна часовника си. Беше подранил малко.

 Тъкмо отпиваше от бирата, когато седнаха 4 момчета пред него и извадиха карти. Запали си цигара. Минаха още 5 минути. Двойката продължаваше да се гледа мълчаливо над жълто-червеникавите си коктейли; голата глава си поръча още една водка и се намести още по-удобно на бар стола; девойките пушеха цигари, хилеха се, пиеха бири и гледаха палаво. Момчетата хвърляха почти яростно карти на малката бар масичка и всичко това примесено с известна доза псувни и високи тонове.

 Каро.

 Вале Каро излетя от масата и се приземи почти до стола на Хара. Едно от мочетата стана и го вдигна. Хлапашки поглед.

 Поръча си втора малка бира. Минаваха вече 20 минути, откакто бе седнал.

„Само ако са ми вързали тенекия.” Реши да се обади. „Нямате връзка с този абонат...”

 Стана и си плати. Не си загаси цигарат даже. Запали колата и потегли, докато барманът вдигаше полу пълната халба с бира. Цигарата гаснеше в пепелника.

2.

-          Ало, Хари. Да не те събуждам братле?

-          Не, не. Пия кафе и чета вестник в нас. На терасата съм.

-          Виждам, че си ме търсил снощи – беше по-скоро въпрос – Бях в едно заведение и сигурно съм изгубил обхват. Какво става при теб? Нещо важно ли, беше?

-          Бъзикаш ли се ве, луд?! Нали имахме уговорка? – Хари избухна – Седях и чаках половин час. Нито ти, нито Мишката се появи.

-          Хари, Мишката е в Германия.

-          Моля – не вярваше на ушите си – И какво прави пък в Германия?

-          Учи. Замина преди половин година. Ние всички бяхме на летището.

 Кафето изстиваше в ръката му.

-          Хари, не съм те чувал, откакто се премести. Как така си говорил с мен снощи?

-          Стига де, много ми идва. Няма още 10.

-          Хари, ти просто изчезна. Не ми дигаше телефона, а аз не знаех къде се премести...

 Хари така и не разбра как чашата с кафе се изплъзна от ръката му. Не слушаше вече. Разби се на десетки парчета. Добре, че беше с чехли. Щеше освен да се нареже и да се изгори. Цигарата го опари по ръката.

-          Ало, Хари, там ли си – телефонът все още беше, допрян до ухото му.

 Хвърли цигарата през балкона. Наблюдаваше я как лети хаотично, докато не падна на земята, на няколко метра от входа на блока. Гледа я известно време как догаря и затвори телефона.

„Fuck!”

Спатия

1.

 Имаше изпит. 8.00 сутринта и Хари беше вече на крака. Направи си бъркани яйца със сирене и две препечени филийки. Хапна набързо. Нямаше време за кафе, щеше да си вземе от университета. Нахлузи набързо сиви къси гащи и една фланелка на Pink Floyd. Любимата му -  „Dark side of the moon” и излезе. 15 минути до спирката и после 30 минути с маршрутката, ако нямаше трафик.

 Беше претъпкана. Беше задушно. Слънцето набираше сила навън. Сложи си слънчевите очила и се огледа.

 Младо момиче. Хубави черти, скрити под тонове грим. Черна туника, разкриваща клиширана татуировка с флорални мотиви на лявото й рамо. Дано да слуша чалга.

 Мъж, на неговата възраст. Костюм, риза и червена вратовръзка. Черна чанта през рамо.Сигурно се потеше като прасе, но пък костюмът му седеше добре.

 Момче с дънков панталон в тази жега, няколко номера по-голям. Суитчър, зелен на цвят и огромни слушалки в ушите. Гола глава. слънчеви очила, като на насекомо.

 И той с избелелите си гащета, черна фланелка на група от 60те, със скъсани кецки.

 

 Освободи се едно място и Хари седна. Извади тетрадка със записки. Имаше още малко време да почете. Маршрутката спря и Хари излезе. Забърза се към кафе машината. По пътя още запали цигара.

2.

 Допи си набързо кафето, загаси фаса и тръгна към асансьора. Изпита му беше в 407 стая.Реши да си вземе вода от лавката в края на коридора. Извади 20 лв.

-          Нямате ли, по-дребни? – попита младо момиче с уморен поглед.

-          Съжалявам.

 Наистина нямаше, а водата му струваше 80 стотинки. Момичето подаде пачка от 2 петолевки, 4 двулевки и монети. Хари по навик ги преброи.

Спатия.

 Вале спатия се подаваше сред банкнотите.

-          Това ваше, ли е?

-          А, да. Извинявам се – каза умореното момиче след кратко недоумение. Без да искам. С това си отбелязвам книгата. И вдигна книга, подвързана с вестник.

-          Няма проблем.

Хари продължи към асансьора. Изчака няколко минути. Качи се и натисна 4 етаж. Асансьорът беше тръгнал, когато Хари се сети, че изпитът беше в друга стая. Слезе на втория етаж по стъпалата. Графикът пред вратата показваше стая 808, II корпус.

 Тръгна натам. Рядко имаше лекции там, което беше странно. Вече 4 семестъра беше изкарал и нито един път в този корпус.

 Успя да се пребори с тълпата, пушещи цигари пред входа. Успя да хване асансьора, за да разбере, че има само 7 етажа. Странно !

-          Извинявай, да знаеш къде е 808 стая? – попита момичето с очилата и къдравата коса до него.

-          Съжалявам – дори не го погледна.

 Хари излезе на седмият етаж и се огледа. Провери всички стаи по коридора. От 701 до 724. Бяха минали само няколко минути от началото на часа, все още имаше време. Излезе пак пред асансьора и видя вита стълба нагоре. Качи се и видя тр стаи – 802, 804 и 806. И това е. А и врата към една тераса, която реално беше на покрива.

„По дяволите!”

 Чу шум от затваряща се врата някъде под него. Обърна се и видя преподавателка на средна възраст с някаква папка в ръка.

-          Извинете! – беше запъхтян малко.

-          Да !

-          Опитвам се да намеря 808 стая в този корпус. А тук стигат до 806.

-          Няма такава стая тук, доколкото знам. Сигурен ли сте в номера на стаята?

-          Ами, да. Видях я в системата.

-          Съжалявам, не знам. Опитайте долу на информация – каза, преди да се затвори вратата на асансьора.

 Хари тръгна с бърза крачка надолу по стъпалата. На информация не чакаше никой и той влетя вътре.

-          Добър ден! Търся 808 стая, имам изпит там.

-          Ееех, значи...ами не успяхте ли, да си проверите стаята, ве младежо – избърбори дядо с огромни очила зад едно бежаво бюро.

-          Проверих и не успях да я намеря. Факултетния ми номер е 51652. Казвам се...

-          Чакай, чакай малко. Коя стая каза?

-          808.

-          Ха ! Няма такава стая тука, ве, момче.

-          Сигурен ли сте?

-          Приличам ли, на човек, който да не е сигурен за такива неща. Ами, нали това ми е работата. От 20 години работя тук и знам всичко, което има да се знае за този университет.

-          Ами, аз какво да правя тогава.

-          Я, се обади на някой колега по-добре. Може да са объркали в системата нещо.

 Как не се беше сетил по-рано. Набра веднага един колега. Даваше свободно известно време и после му затвориха. Хари реши да не настоява. Сигурно изпита беше започнал.

 

-          Е? Какво каза приятеля ти?

-          Затвори ми.

-          Момче, няма такава стая. Никога не е имало!

 Хари излезе. Не знаеше какво да мисли. Седеше отвън и чакаше съобщението. Запали цигара. Продължаваше да има хора отвън.

 „Няма ли студенти в този университет?”

3.

 Минаха 40 минути. Хари видя как излизат през централния вход две негови колежки, на които не  знаеше имената. Телефонът завибрира.

 Получено съобщение от номер +359887456665 в 9.35. погледна си часовника. Бяха минали 27 минути точно, откакто съобщението беше пратено. Хари така и не погледна датата на изпращане.

„Излизаш от асансьора на 7 етаж и тръгваш по една вита стълба. Има 4 стаи там. 808 там. Хайде.”

 „Fuck”

 Взе стъпалата, както никога досега. Майната му на асансьора. Взе витата стълба. И 808 стая беше там. Хари замръзна на място. Нямаше балкон, имаше 4 стаи с номера 802, 804, 806 и 808. Отвори вратата, беше празна...

 Съобщението беше пратено преди 5 месеца.

Купа

1.

 Беше важен ден. Две години с приятелката. Още от месец имаше подарък, скрит на дъното на гардероба, под едни зимни дънки. Един много хубав часовник с бяла кожена каишка и зелени мотиви по циферблата. Щеше да го хареса. Пък и не беше само това. Имаше и цветя и свещи, и сьомга във фурната. Салата, Barry White, букет от любимите и цветя.

 Беше се потрудил.

 Същият ден беше станал в 9 сутринта и отиде да напазарува. Взе италиански спанак и чери домати. Зехтин, лимони. Ок, това за салатата. Сьомга с каперси и зелени маслини. За чесновите брускети имаше продукти вече. Тирамисуто с ананас щеше да го затрудни.

 Към 4 следобед всичко беше готово. Взе си душ и легна да подремне малко. Нагласи си аларма и прочете последното съобщение.

„Свършвам работа към 5. Ще си взема душ и към 7 съм у вас. Ще ти се обадя, преди да тръгна. Целувки!”

 Усмихна се и се унесе на пуснатата съвсем леко джаз музика.

 2.

Бяхме в колата аз и майками,  баща ми, брат ми дори. Зеленикава стара кола, която не помня. Карахме през една гора. Беше топло и априлското слънце съживяваше високите дървета от двете страни на пътя. Тъкмо се бях разсънил. Радиото бучеше.

-          Мамо, пишка ми се.

 Майка ми се обърна към баща ми и му каза.

-          Не можеш ли да изчакаш да излезем от прохода?

-          Не мога, ще се напикая. Наистина !

-          Добре, де.

 След няколко минути баща ми спря колата. Брат ми остана да спи вътре. Аз се отдалечих, за да се изпикая. Майка ми късаше цветя. Баща ми запали цигара.

-          Виж, тук има изворче на 50 метра от пътя. Има и табела.

 Свърших си работата и отидох до табелата. Майка ми беше събудила брат ми. Баща ми искаше да тръгваме, но какъв избор имаше. Майка ми  помъкна брат ми надолу по една камениста пътечка между дърветета. Баща ми ме погледна, усмихна се и тръгна и той. Аз бях последен.

 Пътечката имаше леки завои и беше малко стръмно на места. Нашите бяха на няколко метра пред мен, като храстите ги скриваха от време на време. Стана ми леко студено и ме обзе страх.

-          Мамо, чакай!

 След поредния храст, се откри малка полянка, скрита между високи дървета. Слънцето се опитваше да се промуши между раззеленилите се клони. Трудно. Майка ми продължаваше да държи цветя в едната ръка, а с другата се плискаше с вода от малката каменна чешма. Брат ми пиеше вода, а баща ми пушеше пак.

 Доближих се плахо.

-          Водата е супер. Трябваше да си вземем шише. Отиди да вземеш от колата – обърна се към баща ми.

 Доближих се още. Два чучура пълнеха малко корито с нападали листа. Беше студено. Надвесих се над коритото. И там беше. Не бях аз, но не се уплаших. Поне, не в началото. Беше мъж, млад мъж с червена шапка на главата. Не отмести поглед. Беше с нещо жълто около врата, което беше свързано с ризата му. Приличаше на яка. Косата му беше руса. Държеше перо в едната ръка. От другата страна се виждаше нещо, което ми заприлича на брадва. Падащата вода размиваше образа му. Имаше мустачки и изглеждаше някак си красив като момиче...бях сигурен, че съм го виждал някъде. Не можеше да се сети и продължи да се взира в образа с листата.

 Карта за игра! Сети се. Мъж с перо и брадва и червено сърце на картата!

3.

Хари се стресна. Беше потен. Погледна телефона си. Показваше малко след 10.

„Fuck”

 Нямапе пропуснати повиквания, нито съобщения. Набра веднага телефона на приятелката си.

„Защо не беше звъняла? Нещо лошо ли се беше случило? Какво?”

-          Ало.

-          Ало, кой се обажда?

-          Аз съм. Нали щеше да се обадиш в 7?

-          Хари, ти ли си това? – звучеше искрено изненадана и Хари го усети.

 „Какво по дяволите?”

-          Хари, ти ли си? Как си?

-          Моля !!! – прозвуча малко неуверено и глухо. Нямаше сила да извика.

-          Как си, казах. Не съм те чувала от месеци. Реших, че не искаш да ме виждаш повече.

 Хари мълчеше. Дали, лудите наистина осъзнават лудостта си?

-